Dream High е корейска драма от 2011 година. 16 епизода + специален епизод (концерт). Изгледах го за точно 3 дена. Един от най-интересните сериали, които съм гледала досега. Естествено пълен с музика… все пак е музикален. Успя да ме накара да се замисля за някои неща и да си преразгледам мнението за корейската музика и филми като цяло, които бях леко зарязала заради няколко съществено важни фактора.
Но както и да е… драмичката е много свежарска и интересна. Препоръчвам я на всеки… 
Йей, доста отдавна не съм писала тук като гледам… Както и да е. Вече мина повече от месец от концерта на HITT в България – беше на 1 октомври, естествено в София. И естествено беше страхотно.
Това беше концерта, на който съм ходила най-рано. Още в 11 сутринта се бяхме настанили пред клуба. Този път бройката ни беше 4. Обичайната тройка плюс още едно момиче. Добре, че не беше чак толкова студено, защото иначе цял ден щяхме да си замръзнем. Около 4 следобед най-накрая се появиха и героите на вечерта. Заедно с HITT беше и румънската банда Monarchy. Те бяха подгряващи.
Още със самото си слизане HITT беше посрещнат от обичайните викове, но най-хубавото беше, че се спря точно пред нас да ни каже здрасти. Беше изключително мил. После се започна със sound ckeck-a и голямото чакане най-накрая да ни пуснат вътре. Както естествено всеки път аз си се бях наредила най-отпред и влязох почти първа, като изключим хората с връзки, които се натикаха както винаги. Естествено след влизането трябваше да се настаним на първия ред, който вече беше препълнен, но както винаги аз успях да се вредя и да направя място и на най-голямата фенка на HITT – Дани.
Първо пяха Monarchy – мисля, че бяха 7 песни, но не съм много сигурна, понеже не знаех нито една от тях и ги чувах за първи път. Като цяло не бяха зле. Най-много се изкефих на барабаниста, който ми се видя най-готиния от всички. Така и не разбрах как се казва.
И най-накрая HITT!!! Какво мога да кажа за него – невероятен, страхотен, уникален глас, запомнящи се изпълнения… Успях да направя цели две клипчета – на Desole и LaLiLaLuLaLoLa, като на последната успяхме да качим Дани на сцената при него, след което да края на целия концерт трябваше да я придържам, за да не падне. Изпя доста песни, из между които и моите любими, за което съм много благодарна. Абе… общо взето съм много доволна от цялостното му изпълнение на сцената.
Да кажа и важното – успях да си взема афтограф. И не само… Стиснах му ръката и даже се снимах с него. Беше изключително добър да приеме, когато го попитах дали може. И сега майка ми се хвали с тази снимка навсякъде (хихих). След това чакахме още около час, за да го изпратим. А, забравих… Дани му подари една много сладка гривна, която той вече упорито си носи.
Едночасно чакане и даже успяхме да го изпратим, като отново той се спря при нас и пак говорихме с него. Радвяам се, че след това той беше написал в блога си, че най-много му е харесало в България. Е, на нас също много ни хареса и аз лично още утре бих тръгнала на още един концерт.
HITTさん、ありがとう！ブルガリアで返すことがあなたを待って！
Датата е 17.05 – минава един през нощта. Вече трябва да си лягам, ама ме е обзело едно такова невероятно желания за нощна разходка, че чак сама си се учудвам на себе си. Цял ден ту пече слънце, ту валя дъжд и сега въздуха се усеща някак си много свеж и примамлив.
Ех, след 3 дена ще стана на 21 години. Паметно число. Обаче в момента трябва да мисля за края на семестъра, а никак не ми се мисли. Всичко остава за накрая и се трупат ли трупат задължения… и все някога трябва да ги свърша. Че и работа трябва да започна да си търся.
Днес ще ее напрегнат ден. Надявам се всичко да мине добре поне за едната част. Сега вече трябва да си лягам, за да мога да стана рано и да разрешавам казус по „Управление на човешките ресурси“.
Аххх, уникално и неоценимо….
Ех, ех… и вторият запомнящ се концерт мина. Всъщност това е вторият концерт на който ходя с толкова голямо желание. Не знам как да почна – всичките ми спомени се блъскат в главата ми и не ми дават мира… и все още не мога да осъзная къде се намирам и че това наистина ми се случи. Беше просто великолепно, прекрасно, невероятно… И по заформяща се традиция май е най-добре да започна от самото начало на деня.
***
Естествено пак бях с мойте приятелки Дани и Милена – великолепната тройка (този път на разсъмване). Хванахме един от най-ранните влакове за София – този в 08:05 и в 10:33 вече бяхме на Централна гара в София. Този път имаше кой да ни чака, което беше хубаво. Успяхме да си направим една разходка, да похапнем, да минем през Starbucks за по едно кафе и най-накрая да се отправим към клуба, в който щеше да се проведе самия концерт. Пътят към „Рок Театър“ се състоя в две качвания на автобус, за да успеем най-накрая да стигнем до зала Фестивална и мястото. След това последва невероятното чакане 6 часа. Хех, чудя се как издържах толкова много. В повечето случаи не се задържам на едно място за по-продължително време. Около 17:00 най-накрая пристигна белия бус, водещ OROCHI при нас. Естествено аз си бях на най-централното място, че да могат да ме видят веднага. хД Лелее, без грим са просто божествени.
И така, най-ентусиазираните веднага се наредихме на вратата, за да можем да влезем първи и да сме точно отпред. Естествено успяхме да сме най-отпред. Това ми костваше една синка на левия крак и невероятни болко в кръста, тъй като едно момиче беше решило, че ставам за облегалка и през цялото време седеше облегната на мен, а беше някъде двойно колкото мен на големнина и тегло. Около 4ас и половина траеше цялата подготовка – получихме безплатен концерт преди официалния старт. Най-накрая към 19:45 започнаха да ни пускат в клуба. Този път за съжаление не бях първа – имаше една групичка от 3 момичета и едно момче, които ме изпревариха, но успях да се настаня най-отпред в лявата част – точно пред басиста.
И след като всички чакащи бяха намерили мястото си, чакайки със затаен дъх, те се качиха на сцената. Просто изгубих ума и дума както се казва. Бяха божествени, неописуемо енергични и превзеха публиката за секунди. Няма да описвам всичко, защото знам, че ако започна няма да спра. Просто ще кажа, че имаше моменти, в които стоях почти с отворена уста, повтаряща действията им, пеех с тях с всичка сила, виках така, както никога не съм викала, правих headbang (да се има напредвид, че въобще не мога и след всеки опит ме боли глава), снимах… прочее и прочее. Имаше момент, в който си мислех, че воклиста (Ушивака) ще ми мине през главата, но за щастие само кимоното му мина като повей на вятъра през лицето ми. Пипнах китариста (Юкимура) за корема – ах, колко беше мекичък, а той самия е едно от най-сладките същества, които съм виждала, но пък това не му пречи да има адски невероятни мускули. Уоу… Мижухиде (басиста) е човека, който най-много ме кефи в бандата. Както се казва, убивам хора за него. Беше адски сладичък и някакси срамежлив стоейки там. Справи се адски добре с меча, и приятелката ми Дани направи една невероятна снимка, в която изглежда сякош той е седнал във въздуха. Докопах се и до него и до баса. Йей… якоооооо. Генджи (барабаниста) също е голямо сладурче. Не може да си представи човек обаче колко голяма е разликата в обикновеният му вид и когато е награмиран. Но и в двата случая е мнооого готин и успя да побърка госпожица Дани в всеки един момент. Имаше момент, в който казаха, че това е края, свършиха песните и това е… край. Да, ама не. Всички групово започнахме да викаме „още“ и „OROCHI“ и те се върнаха. Първо влетя Генджи… и реши да си подаде ръката на публиката. И тъй като аз бях най в края започна от мен – получих едно силно удряне по ръката (не болеше) и беше ааадски яко. Ох… май наистина започнах да прекалявам.
Този път получихме и автографиии. Естествено първо минаха непълнолетните, защото вече беше минало 22:00 часа и трябваше да напуснат клуба. И когато вече се наредихме и ние за подпис те изглеждаха адски уморени и някакси отегчени. Първа за автограф мина приятелката ми Милена, която подари една тениска на вокалиста на която пишеше „Made in Bulgaria“ и имаше една жълта усмивчица. После мина и Данито, която подари на барабаниста едни палки, които беше нарисувала специално за него – с името му и още нещо… И накрая дойде и моя ред. Направих опит да говоря на японски и се получи доста добре – и вокалиста и китариста ми се усмихнаха, но когато дойде частта аз да подаря моя подарък на басиста стана страшно. Той въобще не гледаше към мен и се наложи да го извикам, за да може да ми обърне малко внимание. Цялата треперях и съвсем забравих това, което трябваше да кажа и накрая успях да кажа нещо на английски, за да замажа положението. И с последния подпис, получен от барабаниста всичко уж свърши. Но… ние сме нахални. Останахме да ги чакаме пред клуба. И ги дочакахме… До самия край. Благодарихме лично на всеки един за концерта и за невероятното преживяване. И всеки един от тях ни помаха преди да се качи на буса. Аххх, беше наистина невероятно. Никога, ама никога няма да забравя този ден и удоволственето, кето изпитах.
OROCHI – благодаря Ви за невероятното изпълнение, за всичко, което направихте за нас, макар да бяхме малко, за начина по който се раздавахте за нас и за моментите, които няма да забравя през целия си живот. Това да мога да говоря с вас беше сбъдната мечта. Това да мога да ви видя толкова близо беше най-невероятното изживяване. Не съм си и представяла някога, че нещо такова може да ми се случи. Наистина най-запомнящото се изживяване в моя живот.
ありがとうと愛してる！
21 март 2011. Минали са едва 10 дена след катастрофалното земетресение 8,9 по Рихтер, разтърсило Япония. Последвалите го цунами, изригване на вулкан и избухване на атомна централа докараха невероятна разруха и хиляди жертви. В продължение на седмица след това целия свят отразяваше събитието като водеща новина. Тук в България също беше така. Слушах със затаен дъх всяка новина, надявайки се всичко да премине по-бързо и жертвите да не нарастват толкова главоломно. Радиацията усложни проблема и обърка всичко. Сещам се за безсънните нощи и часовете, прекарани в притеснения за хората, които са ми ценни и обичам повече от всичко, макар да не са ми никакви. Със всеки един, потвърдил безопасността си , облекчението ми нарастваше все повече и повече. Япония е силна държава и японците са невероятен народ, казвам си. Ще се оправят с това някак си. Малко по малко, не веднага. Ще отнеме адски много време, но те ще се справят. Вярвам го. И ако аз мога да направя нещо, за да помогна – ще го напрая на секундата!
10 дена. Едва 10 дена. Сега водещите новини не отразяват тази все още продължаваща трагедия. Сега водещата новина е Либия – конфликта и намесата на световните сили. Обстрелване, въздушни нападения…. прочее и прочее. Муамар Кадафи срещу целия свят. Какво следва след всичко това? Ще има ли война? Може би трета световна? Не знам. Единственото, което виждам аз и чувам от всичко давано по новините – все повече и повече жертви. Трябва ли цивилни хора да умират, заради прищевки на някой, който се прави на велик? Не мисля. Хиляди хора умряха заради природни катаклизми. Трябва ли да умират още хора заради един човек?
Какво му става на този свят? Не може ли всички да живеем мирно. Не можем ли да сме човечни и да си помагаме един на друг? Кое е трудното? Защо един трябва да умира заради друг? Не разбирам….
Такаа.. Вече имам сертификат. „Трето ниво по Сицилианска еногастрономия“. За тези, които не знаят какво е еногастрономия – ще рече вино и риба. Общо взето курса протече хем интересно, хем не толкова. Беше 3 дена, през които разбрах, че едва ли някой ден ще поискам да уча италиански.
Първия ден беше само лекции. Около 50 човека затворени в една зала, за 6 часа. Започна с официално представяне на „Каза Сичилия Булгария“ – като лично присъстваше Нино ди Джакомо. Преподаваше ни проф. Лоренцо Гуардино, който се оказа доста весел и забавен човек. Вторият ден бяхме с него в Метро 2 и наблюдавахме приготвянето на традиционни сицилиански ястия. Беше доста интересно и не за пропускане. Опитах видове риба, за които дори не бях чувала. Едни бяха вкусни, други въобще не ми харесаха. След това имахме обиколко из Панаира, като се запознахме с вината на щанда им в палата 11. А след това Лоренцо приготви един от известните си десерти, който свърши изключително бързо с помощта на малка част възрастни хора, появили се ненадейно не знам от къде. Имахме лекция и при един от известните енолози – Джовани Джардина.
Третия ден имахме една продължителна лекции, през която се научихме как точно се дегустира вино. Беше доста интересно и подпали интереса ми към виното. Опитахме три вида вино, като следвахме стъпките за правилна дегустация.
Накрая получихме заветните сертификати + една книга.
Утре имам поправка по право. Няколко дена подред седя и решавам ли решавам тестове. И нищо не ми влиза в главата. И седя и се чудя защо го уча аз това нещо, като въобще не ми е интересно…?!? И не мога да си обясня.
Въобще не ми се учи този кетъринг. Не искам да съм в тази специалност. Не ми е интересно. И се чудя защо само се мъча. Няма никакъв смисъл.
Не! Недей!
Не ме поглеждай!
Не ме доближавай!
Не ме докосвай!
Не ми говори!
Дори не си мисли за мен!
Недей!
Не искам повече лъжи!
Не искам повече да ме боли!
Защото единственото, което ми остана от теб
са болка и лъжи!
Недей!
Не ми говори!
Спри!
Напоследък ме е хванало някакво коледно настроение. Всъщност ме държи вече цял месец, да не кажа и повече. Постоянно си търся коледни песни, коледни филми и т.н. Вече изгледах почти всички азиатски филми, в чието заглавие има думата сняг. (^_^)
Само дето навън, макар и адския студ, е пекнало едно декемврийско слънце. Като го гледам си мисля, че няма да видя сняг в скоро време. Това глобално затопляне разбърка абсолютно всичко. На едни места вали адски много сняг – градовете са блокирани, хората не могат да се придвижват. А в Пловдив грее слънце.
Искам вече сняг. Искам да си направя снежен човек, да хвърлям снежни топки по хората (естествено без да ме виждат) и да се забавлявам. И естествено да мога да си правя снежни снимки. Искам нещо такова.
БГТоп
